Наближава откриването на срока за подаване на данъчните декларации за облагане на доходите и данъка върху печалбата през изминалата година и лицата, които живеят в повече от една страна или притежават търговски дружества в няколко страни, отново трябва да определят коя е страната, за която се считат местни лица за данъчни цели, т.е. коя е страната, в която са длъжни да плащат данъците си. Мястото и формата на плащане на данъка върху доходите се определя в зависимост от мястото на пребиваване на лицето по време на финансовата година. Първо, искам да подчертая, че мястото на пребиваване за данъчни цели е понятие, която се различава от мястото на пребиваване по смисъла на Закона за чужденците или от местожителството на лицето по смисъла Гражданско-процесуалния кодекс.

Терминът „пребиваване“ се свързва с действието и ефекта от местожителството или установяването на конкретно място.
Съгласно разпоредбите на Кралски указ 240/2007 от 16 февруари относно Входа, свободното движение и пребиваване в Испания на граждани на държавите-членки на Европейския съюз и други държави, които са страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, ако един чужденец надвиши срока за временен престой на испанска територия, определен от закона на три месеца, се счита, че пребивава в Испания постоянно.

В Гражданския процесуален кодекс са дефинирани понятията за реално и законно местожителство на лицето. Реалният адрес изисква действителното физическо пребиваване на лицето на едно място. Определянето на нов реален адрес отменя ефекта на предходни реални адреси.

Предвид факта, че едно лице може да притежава по време на фискалната година няколко имота, в които реално пребивава на територията на различни държави, местоживеенето не определя задължението за плащане на данъци в една определена страна, макар че в някои случаи на конфликт на интереси може да наклони везните към една или друга държава.
Концептът „място на пребиваване за данъчни цели“ е дефиниран в чл. 9 на Закона за облагане на доходите на физически лица (LIRPF).

Счита се, че едно лице пребивава обичайно в Испания, когато е изпълнено някое от следните обстоятелства:
 Пребивава в Испания повече от 183 дни през календарната година. За да се определи този период, се включват извънредните отсъствия на пребиваващите, освен ако не е налице доказателство за местожителство за данъчни цели в друга държава. В случая на държави или територии, класифицирани като офшорни зони, данъчните власти могат да изискват фактическо доказателство за пребиваване в тази държава за 183 дни през календарната година.

За да се определи срока на пребиваване не се включва временния престой в Испания в следствие на поети задължения по безвъзмездно културно и хуманитарно сътрудничество с испанските държавни органи.
 Когато в Испания е установен центърът или основата на бизнес дейностите или икономическите интереси на лицата, пряко или косвено.
 Също така се приема до доказване на противното, че данъкоплатецът има обичайно местопребиваване в Испания, когато, според горните критерии, обичайно пребивават в Испания съпругът или съпругата, когато бракът не е правно разтрогнат и непълнолетните деца, които зависят от него.
Освен от вътрешното законодателство и особено в случаите, когато понятието „пребиваване за данъчни цели“ се различава по смисъла на законодателствата на две страни, между които трябва да бъде определено пребиваването, терминът „пребиваване за данъчни цели“ се определя в споразумението за избягване на двойното данъчно облагане, сключено между тези две страни. Споразуменията приемат, като цяло, следните критерии за определяне дали едно лице се счита за местно лице в дадена държава:
1) Счита се, че е местно лице за държавата, в която лицето разполага с постоянно жилище.
2) Ако лицето притежава постоянни жилища в двете държави, то се счита за местно лице в държавата, в поддържа най-близки лични и икономически връзки (т.е. определя се центъра на жизнените му интереси).
3) Ако не може да се определи къде се намира постоянното жилище на лицето, се счита за местно лице в държавата, където обикновено живее.
4) Ако обичайно пребивава в и двете държави или в никоя от тях, то се счита за местно лице на държавата, чийто гражданин е.
5) Ако е гражданин и на двете държави или на нито една от тях, компетентните органи ще решат въпроса чрез взаимно споразумение.
Определянето на мястото на пребиваване за данъчни цели на едно лице в рамките на испанска територия го задължава да плаща данъци в Испания по Закона за данъка върху доходите на физическите лица (данък общ доход / IRPF) или корпоративен данък (данък върху печалбата / IS), докато чуждите лица, както физически, така и юридически лица се облагат в Испания с данък върху доходите на чужди лица (IRNR).