Решението на Върховния съд на Испания № 1244/2025 от 7 октомври 2025 г. оставя много ясно усещане: в данъчното право времето не просто минава, то и затваря врати. В него се разглежда с голяма прецизност какво се случва, когато едно дружество се опитва да „отвори“ отново стари данъчни периоди, за да използва разходи в своя полза, и как давността действа като истинска правна стена.

Случаят възниква по време на данъчна ревизия по корпоративния данък за 2011 и 2012 г., когато дружеството иска да промени декларациите си за 2001–2010 г., за да включи разходи за наем, осчетоводени през 2012 г., но фактически отнасящи се до тези по‑стари години. На хартия идеята изглежда съвсем проста: да се увеличат данъчните загуби от минали периоди и така да се подобри текущото и бъдещото данъчно положение.

Данъчната администрация обаче слага рязък край на този план. Тя приема, че периодите 2001–2007 г. са погасени по давност и че разходите, свързани с тях, вече не могат да играят никаква роля при определяне на данъчния дълг. Освен това прави още една крачка и намалява отчетените данъчни загуби за 2005 и 2006 г., което естествено засилва напрежението в спора.

Дружеството не се примирява и обжалва, позовавайки се на принципи, които често звучат силно в данъчно‑административните дела: принципа на пълната ревизия, забраната за неоснователно обогатяване на администрацията и принципа на доброто управление. По същество то казва, че не е справедливо данъчните органи да се възползват от цялата картина, без да позволяват корекция на елементите, които вредят на данъчнозадълженото лице.

Върховният съд обаче заема друга позиция и напомня, че правният ред защитава и нещо изключително ценно: правната сигурност, която дава давността. Така той очертава два ясни лимита на контролните правомощия на администрацията. Първо, фактите, които засягат данъчни загуби, могат да бъдат проверявани само в срок от десет години от края на срока за подаване на декларацията за годината, в която са възникнали. Второ, всяка ревизия може да променя само данъчни основи или данъчни облекчения за периоди, които не са погасени по давност.

Съдът отделя внимание и на въпрос, който в практиката често предизвиква объркване: как да се третират счетоводни корекции, отнасящи се до предходни години. Той подчертава, че съгласно счетоводните правила тези корекции трябва да се признават в годината, в която са записани, и че счетоводството не може да се използва като „машина на времето“, за да се отварят отново вече приключени периоди.

Формираната от съда доктрина е категорична: приходи или разходи, осчетоводени извън периода на възникването им, не могат да се използват за промяна на данъчните основи за години, които вече са погасени по давност. С други думи, веднъж щом даден период е защитен от давност, неговото данъчно задължение става недосегаемо, дори по‑късно да се появят счетоводни записвания, които „гледат назад“ към него.

Това заключение може да бъде разочароващо за данъкоплатците, които усещат, че са загубили легитимна възможност да оптимизират данъчната си тежест, но изпраща много ясно послание: системата има нужда от крайна точка, за да не живеят нито администрацията, нито данъчно задължените лица в постоянен режим на ревизия. В крайна сметка решението затвърждава идеята, че давността не е просто техническа подробност, а гаранция, която подрежда времето, стабилизира данъчните отношения и поставя ясни граници както пред администрацията, така и пред онези, които години по‑късно искат да пренапишат историята на своите данъци.